Известно е, че в новоосвободена България до 1883 г. в горското законодателство в сила е турският Закон за горите от 1870 година. Смята се от изследователите, че преобладаващата държавна собственост върху горите у нас се корени в спецификата на правните норми, действащи в Османската империя преди Освобождението, и те се явяват изходна база при приемането на нормативната уредба за горите в новата българска държава.
Първият Закон за горите е приет през 1883 г., публикуван е в бр. 2 от 10 януари на „Държавен вестник“ – издание, навлязло към датата на отпечатването на закона в своята шеста годишнина.
В този първи горски закон в раздел „Общи разпореждания“ в чл. 1 се установява собствеността на горите в Княжество България, като категориите им са три – държавни, общински и частни. Държавните са „ония, които не принадлежат ни на общини, ни на частни лица“, общинските са „ония, които от старо време са били определени на известни общини, сиреч град, село или колиби, за да бере населението дърва за топление и за други свои нужди“, и частните гори са определени като „ония, които принадлежат на частни лица или на обществени учреждения като: църкви, джамии, манастири, училища, болници и др.“. Това деление присъства и в турския Закон за горите, с изключение на текста, че всички частни гори са собственост на султана, а отделни лица имат само право на ползване и владение.
В чл. 5 от този раздел е указано, че всички стопани на гори трябва да „поставят нуждното число хора да ги вардят и отгледват“, като е уточнено, че „съхранението и отгледването на горите се намират под надзора на горското управление“.
Повелята на чл. 6 е, че всяка община е длъжна да отглежда и да поддържа в добро състояние гора не по-малко „от 1/40 част от цялото количество на работните и неработните земи“. Нещо повече – общините, които нямат гори или са много малко, са „длъжни да насадят, по указание на горското управление, нова гора в разстояние на десет години от издаването на този закон, като посяват всяка година по една десета част от пространството, което е определено за посаждане“. Същото се предписва и за тези, които притежават над 500 дюлюма земя (бел. ред. – мярка за земна повърхност, равна на 919.3 м2, почти един декар).
Няколко члена от Закона уреждат създаването при всяко селско училище на разсадна градина – пепиниера, която под ръководството на учители и надзора на училищния инспектор учениците да поддържат.
В Общите разпоредби, които съдържат 17 члена, са указани още правата на частните стопани на гори, които са неограничени относно експлоатацията, продажбата, подаряването им, но съобразени с този Закон, докато общините и религиозните институции нямат право да ги отчуждават. Разбираме още, че никой няма право без позволение на Министерството на финансите да изкоренява гора, без значение на собствеността ѝ. Строг е чл. 14, който посочва, че горите, разположени на стръмни склонове и по бърдата, и тези, които опазват земята „от измиване и завличане от пороите“ и „от планински сняг и камените“, не се „изкореняват никога“.
Девет члена – от чл. 18 до чл. 26, с наименованието на раздела „Отгледванието на горите“, са посветени на стопанисването на горите. В „изправно състояние“ трябва да се поддържат държавните и общинските гори, като не е указано това за частните имоти. „Изправността“ се състои в почистването на падналите дървета, счупените и гнилите клони, от които се размножават насекомни вредители, да се разреждат гъстите насаждения. Границите на местата, в които ще се извършва сеч, се определят от горското управление за държавните гори и от общинските съвети „в присъствието на горски чиновник“ – за общинските. Забранява се паленето на огън в горите, независимо от категорията (собствеността) им, а само на безопасни места, и в случай на нарушение в чл. 63 е предвидено наказание. Интересно е указанието „при сечене на дървета трябва да се употребяват остри сечива, освен това дървото трябва да се отсича наравно със земята“. „Запретено“ е, както пише в чл. 22, пускането на добитъка на паша в младите гори, докато в старите е разрешено с условие да се взимат мерки за недопускането на животните в младиняците. Обособяването на пасищата в „недораслите гори“, т.е. младите, може да става само с разрешение на Финансовото министерство. За пашуването в горите се заплаща „право“, определено от окръжния управител, лесничея и финансовия чиновник. Предписано е „на входа на главните държавни гори правителството построява колиби, в които се помещават горските стражари, а за общинските – общината“.
От чл. 27 до чл. 42 следват законовите постановки за експлоатацията. Разделът „Експлоатирание на горите“ започва с три начина за отглеждане и сечене на горите по реда на чл. 27. Младите гори, които служат за добив на дърва за горене и които се възобновяват от издънки, се „секат от 15 – 30 години“ (бел. ред. – разбираме от – до). Старите гори, които се подновяват чрез изкуствено залесяване или естествено сеене на семена от околните неотсечени дървета, подлежат на сеч „от 9 до 150 години нагоре“. Уточнено е още, че за „средните гори се считат ония, в които се сливат горните два способа за подновяване на гората“, или в периода на всяко 15-годишно отсичане в тях се оставят част от дървета, които „да растат и да служат за строителен материал“.
Интересна е забележката към чл. 27, която гласи, че добивът на дървесината на Дунавските острови, притежание на Българската държава, „могат да се секат всеки три години и според тяхното пространство, те се изсичат извъднаж (бел. ред. – наведнъж) и се оставят после в разстояние на три години да растат отново или се разподелят на участъци“.
За частните стопани разпореждането с горите им е свободно, но при добива трябва да се опазят „потребните дърва (бел. ред. – дървета) и издънки за семе“.
За общините е указано изрично ползването да става на участъци, като в тях гората да може да се възстанови чак до следващото влизане за материали и дърва.
Чл. 30 посочва, че държавните гори трябва да се експлоатират така, „както е изгодно на съкровището“ (бел. ред. – става въпрос за постъпления в държавната хазна), но винаги да се има предвид „да не се оголва страната от гори“.
Когато се предвижда експлоатацията на горите в големи размери, е предвидено тя да се дава на търг по установените за това правила. На Министерството на финансите е вменено да разрешава на общините, които нямат своя собственост и се намират в близост до държавните гори, в тях да „берат дърва, да правят въглища и да секат материал за своя потреба и за продаване срещу установена такса“. От общинските гори е разрешена сеч само на членовете на ония общини, които имат такава собственост, но на никого не се разрешава това да става без писменото позволение на кмета.
Законът урежда и момента, който днес бихме нарекли социален, като чл. 33 дава разрешение на сиромашките семейства, които нямат свой добитък, да добиват от държавните и общинските гори сухи или да секат сурови дървета за домакинските си нужди, забележете – „колкото могат да носят на гърб, без да плащат даждие и такса“ (даждие – данък). Друг такъв социален елемент се съдържа в чл. 35, който гласи: „Позволява се на преселенците да секат от държавните гори нужния материал за построение на жилищата им и дърва за горение даром, догде се обстановят“ (бел. ред. – установят). Позволението се издава от окръжния управител. „Даром“ от държавните гори се разрешава добивът на дървения строителен материал за църкви, джамии, мостове на главни пътища и дори за изграждане на общински кладенци. Разрешава отново окръжният управител, който обаче трябва да уведоми Финансовото министерство „немедленно“.
Свободен достъп до държавните и частните гори е позволен за бране на гъби, плодове, сухи листа, с уточнение „и смрадлика (съгласно със Закона за смрадликата)“.
Определено е и времето за отсичане на дърветата. На „постоянно зелените“ това може да се извършва през цялата година, а за дърветата „листието на които опадат зимно време, се започва от 15-ий септември и се свършва на 15-й априлия“. До тази дата целият отсечен материал трябва да бъде изнесен извън гората. Забележката на чл. 39 гласи, че за високопланинските гори датите не важат и е позволен добивът и извън тях. Като извънредни случаи за позволената сеч извън указаните дати се посочват пострадалите от пожар насаждения, а материалът да е предназначен „за съборени воденици от наводнения“ и за земеделските сечива.
Брането на листната маса за храна на добитъка се разрешава през август, с позволение на съответната административна власт и министерските „наставления“.
Пет точки съдържа чл. 41, който дава указания за правилната сеч на дърветата. Дървото да се поваля натам, където няма млади дървета, които могат да бъдат повредени, като стъблата и клоните се изнасят на открити места в гората, старите изгнили дървета да се изкореняват, да не се белят корите на стоящите дървета и да не се отсичат само връхните им части, като за тези деяния е предвидено наказание в съответния член на раздел „Наказания“, най-правите и най-хубавите дървета – от 8 до 10 на всеки уврат (1 уврат е близо 2.5 дка), да се оставят за сянка и за семе и да не се повреждат „издънките на дърветата“.
Последният член от раздела указва начина и лицата за маркиране на дърветата за сеч – „стражарите заедно с кмета за общинските гори и с лесника за държавните забелязват с един чук дърветата за строение, които могат да се отсекат“.
„Горско управление“ е следващият раздел в първия Закон за горите (1883 г.), който урежда „надзираването и въздигането на горите“ в Княжество България. За управленския орган на държавните гори със закон се учредява „Горско управление“, което е подведомствено на Министерството на финансите, и се ръководи от началник и трима помощници. Ръководителите трябва да са завършили „курс на лесовъдство“ и се явяват „наставници“ на окръжните лесничеи. Във всяко окръжие се назначава по един „лесник“, като тези лесничеи се делят на два класа – първокласни и второкласни. В Закона, чл. 46, е указано, че всеки окръжен лесничей трябва да има кон, за да може да изпълнява своите служебни задължения.
Задълженията на Горското управление са разписани в чл. 49 и съставляват само три точки: а) да изучава състоянието на горите в Княжеството, да указва „най-сгодния способ“ за отглеждането, експлоатацията и залесяването, като „за посаждането на празните места да указва най-сгодните за всяко место дървета за садене“; б) да изработва наставленията за лесничеите и стражарите; в) да следи за изпълнението на излизащите закони и правилници за горите. По исторически сведения тогава в Княжество България има 14 лесничеи и 314 стражари за охрана.
В шест точки на чл. 50 са изброени задълженията на окръжните лесничеи. Те трябва да „нагледват“ правителствените (бел. ред. – държавните), общинските и частните гори в техния окръг и да привличат към отговорност нарушителите на закона; да определят участъците за сеч в държавните гори, а за общинските това става заедно с общинския кмет; „да бдят“, както е записано, горските стражари да изпълняват съвестно задълженията си; да наставляват населението за посаждането и опазването на нови гори и да следят за изпълнението на тези наставления; да проверяват сметките от доходите от държавните и общинските гори и… „да извършват всичко, щото им се заповядва от началството им“. До дейността на лесничеите се отнася и указанието да извършват „писмената си част в канцелариите на окръжните управители“.
За охраната на държавните гори във всеки окръг се назначават горски стражари от окръжния управител, а за общинските – от управата на общината с одобрение на околийския началник. За горските стражари важи изискването те да са „хора сведущи и грамотни“, да носят установената униформа и оръжие. Те са задължени „да не пущат никого в горите за сечене и бране на дървета без писмено позволение на надлъжната власт“, да следят за изпълнението на закона и да предават на най-близката административна власт нарушителите, в случай на пожар да го потушават сами или с помощта на населението, да издирват виновниците за пожара и да ги предават на властите и… „да изпълняват всичко, що им се предписва от началството“.
Заплатите на служителите по горите се определят по щат. Забранява им се „всяко участие в търгуване на дърва и дървесни изделия“ и строг е чл. 53 от Закона, който казва, че за нарушаване на това правило те се отчисляват завинаги от държавна служба и се предават на съда.
В раздел „Даждията“ (бел. ред. – данъци) са разписани правилата за данъците, които се събират от ползвателите на горите. Частните притежатели на гори не плащат нищо за дървата и материалите, които добиват от горите си, но само за собствена употреба. Трябва да заплащат обаче данък в полза на държавната хазна 5 % от стойността на материала, добиван за строителство или за продан, като е указано, че правилник за това предстои да бъде изработен. За добива от общинските гори за собствени нужди се заплаща на съответната община „едно даждие“ (еднократен данък), който също не трябва да надвишава 5 % от стойността на добитите дърва, дървени материали или въглища. Ако строителният материал е за продан, данъкът от 5 % се дължи и на държавата, и на общината, като размерът се определя от общинския съвет всяка година. Същият процент се определя и за жителите на общините, които нямат собствени бранища и добиват дърва и материали за собствена употреба от близките държавни гори. В случай че материалите се добиват за продажба, процентът на данъка скача на 10. Цената и данъците на материалите от държавните гори се определят от окръжните съвети в присъствие на окръжния управител и лесничей и се утвърждават от Министерството на финансите.
Най-обширният раздел в първия ни Закон за горите се нарича „Наказанията“, съдържа 13 члена и е посветен на мерките срещу нарушителите в горите. Горското управление за държавните гори и кметовете на общините с гори са натоварени да преследват нарушителите на този закон и да търсят обезщетения за причинените от тях повреди. Според количеството (бел. ред. – паричната сума) на иска и степента на нарушенията делата се водят в общинските съдилища от мировите съдии или окръжния съд. Изчерпателна е клаузата на чл. 60, която указва: „Стражарите на държавните, общинските и частните гори, които уловят някой нарушител на настоящия закон, задържат: брадвата, секирата, триона, дървата и другите веществени доказателства на нарушението, освен добитъка, и ги предават на надлежната власт“. Законът постановява, че полицейските и съдебните власти са длъжни да дават „бързото си и неотлагателно съдействие на горските стражари за привличане под съд на виновните“.
Законът дава право на горските стражари заедно с кмета или други съдебни и полицейски органи да влизат в дворовете, фабриките и други, за които има подозрения, че има крадени материали от държавните гори, и ако „подозрението им се окаже вярно“, да ги конфискуват и да предадат виновния на съд. Същата процедура се предписва и за общинските управи.
Глоби от 1 до 5 лева се налагат на запалилите огън в гората „без извънредна нужда или в опасни за запалване места“. Глобите скачат на 20 – 100 лева за производители на дървени въглища, разпалващи огнищата си в нерегламентирани за това производство места, а ако от тези огнища „произлезе пожар, виновните се наказват с наказателния закон“, т.е. деянието е инкриминирано.
Незаконното изграждане в държавните и общинските гори на бичкиджийница (бел. ред. – дъскорезница), къшла (бел. ред. – зимна кошара), дялкането (обработката) на дървесината в гората подлежи на глоба от 10 до 100 лв., посочено е и указание за тези, които правят нарушение – „да си дигне фабриката или къшлата и да очисти мястото немедленно“. На същите наказания подлежат и хората, открили в гората фабрики с парни машини, без да имат договори с държавата за това.
Наказания са предвидени и за отсичането на немаркирани дървета, за беленето на кората и изобщо при причинени повреди на дърветата виновният „се осъжда да заплати глоба два пъти по-голяма от стойността на повредата“. Конфискуваната от такива нарушители на закона дървесина се продава на търг в полза на държавната хазна за държавните гори и съответно – в полза на общината за общинските гори.
Интересна е забележката към този чл. 65, че от наказание се освобождават лицата, претърпели например счупване на колата в гората и тя се нуждае от поправка на място. Тогава те са „свободни да отсекат потребното им дърво“. Но за установяване на повредата са нужни „вещи люди“ (бел. ред. – вещи лица), назначени по съдебните правила, и на основание на изработените таблици за стойността на дървесината за всеки окръг по чл. 57 от Закона за горите.
Член 68 урежда наказателните мерки за пашата на добитъка в забранените за това места в гората. Който пуска добитъка в тях, заплаща на притежателя на гората обезщетение – за кон, бивол, вол и коза то е 1 лв., за свиня – 50 ст., за овца – 30 стотинки. Заловените в незаконна паша добичета се задържат до заплащането на глобата.
Уреден е и моментът за навременното изнасяне на добития дървен материал от сечището – ако лицето не дигне от гората отсечената, с позволително, разбира се, дървесина от държавната гора до определения срок, тя се конфискува в полза на държавата.
Глоби от 100 до 1000 лв. са предвидени за общините, които откажат да отидат да гасят възникналия горски пожар, и от 5 до 20 лв. – за лицата, отказали да направят това. Няма хлабаво и за общините, които отказват да садят нови гори или да отглеждат съществуващите, както е предписано в чл. 6, 7, 8 и 9 от Закона. Глобите са от 2 до 5 лв. на дюлюм (бел. ред. – мярка за земна повърхност, равна на 919.3 м2), а горските власти имат право да наредят на виновните да насадят нужното пространство гора за своя сметка.
Строг е и чл. 72, който гласи: „Който без позволение на Министерството на Финансите изкорени някоя гора, от каквато и категория (бел. ред. – собственост) е тя, осъжда се да заплати два пъти стойността на направените повреди и плаща ежегодно от 2 до 5 лева на дюлюма глоба, до гдето насади отново изкорененото пространство от гора“.
Наказанията, предвидени в първия ни Закон за горите, имат давност и загубват силата си („прескрибирват се“, както пише в чл. 73), ако до 6 месеца виновният не се подведе под съдебна отговорност. Този срок обаче не важи за тези, които „нарочно подпалили гора“ – те се „преследват до издирването им“.
Първият ни Закон за горите, приет през 1883 г., действа до 1889 година. От Освобождението до приемането на първата Републиканска конституция на България през 1947 г. са обнародвани още 5 закона за горите – през 1889, 1897, 1904, 1922 и 1925 година. 

(Материалът подготви: Светлана БЪНЗАРОВА, Списание „Гора“)